етюд за две сенки

…Мостовете, които ни делят.
В надвесените сенки от лицата.
Далече. В сухия неделен път
на ежедневната мечта
от себе си да отделиш
самата пъпна връв – да си свободен.
Да станеш пръст.
И вятър.
Синева.
За друг, в сърцето ти затворен…

Въпросите, които ме душат.
В размазаните сенки по лицата…
Следобед е. На мокрия перон
В дъжда безлик забравих
своя вятър.
Пръстта.
И синевата…
В нощния капчук – следа
от миналото лято…

А ти си в мен.
И всеки път когато
танцува есенна позлата.
Кипи пръстта.
Едрее синевата
(в една следа от миналото лято).
Безмълвният и кръгъл път посява
дъха на ежедневното ми тяло.
Из пясъка ронлив на свободата…
А ти си тук. (Навярно в сън те има…)
Безводни са ръцете на нощта ми.
Реките в мен – угаснали мечти.
Засипани до дъното.
От зими…

-----

Въздишката видях
да влиза днес.
В стената лято. С твоето огледало.
Приличаше на някакво море.
И в спомен от лицето ти
си тръгваше.
С усещането, че съм още жив…
зад спрелите у мен минути.
Докато падне
дневното небе.
В прибраните следи.
И ни захлупи…