автобиографично цикъл стихове

Така...

Радва се глупакът –
                на дъжда.
Брои калинките, накацали в очите.
Под сянката му
облак ще премине .
                Весело
или
с безгрижното свирукане ще чуеш
да пълни кацата без дъно.

Първочовекът гледа в него.
Опипва черепа му
                /или търси да налучка
наново
изгубеното свое съвършенство/.
А всеки пълни ненаситната си каца...
                2
Не го боли за нищо
Лудия. И нищото
облича неговата съвест.
Кротуват клетките му ,
                уловени
в загадъчното вещество под черепа.
А той е по- нормален от нормалните...
И само кротък смях привечер
чакалните на самотата му изпълва
с носталгия.
Единствени слушатели
са пейките,
в които недоспали думи лягат.

А аз те питам: щастливо ли живее
по тебе полуделия от обич...               



 Зодия

Несрещнат,
             неизпратен,
                неразбран...
Среднощем се събуждам
в чужда песен.
Посрещнат и изпратен
                в твоя сън...
От толкова изгубени победи
аз само тях
                във себе си държа –
на дните
белите листа...
               
Във сенките край мен
                живеят –
лица,забравили отлитане.
Като захвърлени албуми -
жени, в които съм се влюбвал.
Приятелства
                от нощни пълнолуния.
И колко свят от сянката ми иде.               
А  казват твоите очи-
не вярвай в този свят невидим...
- - - - -
               
...Посрещнат и изпратен
в нечий сън,
догарям във отсрещния прозорец
свещта на залеза
                отвън,
изтегнал се край  фара на Приморско...



сън   

Душата ми е скитницата боса,
посипана със прах от месечина.
Пред прага на лицето ти замръкнала.
Премръзнала от ветрове.
                И зими.
Разсънена,
недишаща вода,или
покълнала от жертвеник пшеница.
Вакханка с тяло на върба,
душата ми е сляпа
нощем
птица...

А времето с парчетата от дни
зашива есени в хастара на небето.
С най-веселия листопад
от истини
завръща се у мен
                сега
Детето...

Безсмъртниче,
от нечия ръка,
разцъфнало  средата на ноември.
Изгарям в теб съсирената тишина
на толкова
изгубени
победи.




 Импресия      

Този шум –
                вечния –
на морето
до прозореца ти...
От един летен ден,
във който те имаше.
В една сънена привечер.
В една окъпана
                лунна пътека.
…А луната
          беше забравила да залезе.
И спеше тогава.
На балкона ти.
Случайно посрещнала
                от лицето си утрото.
Забравила слънцето.

             В очите ти искряха
                намерения за път.
Или мимолетно оставане.
От топлите улици
чакаха стъпките.
Да оживеят .
Тихи и тръпнещи.
В една желана пътека
                до кея.

Вятърът дебнеше звук
от косите ти –
             да ме засипе с листата
на един летен ден.
На една закопняла
любов .



Привечер.
                Тогава,  когато
Луната бе забравила да изгрее.
И се усмихваше.
                В стих.
                От балкона ти...



Тъждествено


Вкусът и ароматът ти си.
Дъга под птичето крило.
Сън за невидимо привличане.
Дете от лято и любов.

Желание и вино ти си.
Осиновила думи в мен.
Едно осъмване във синьото.
На краткия ми земен ден.

Сега звучи като Завинаги.
Детето в твоите светове
измерва дните си
                с безвремие.
След вечерните ветрове.

Разбираш по това,
                че си обичана.
(Изхвърлих суховея в сетивата.)
Годините нашепват неприлично.
А ме е страх
                да ти драскам душата.


Вкусът и ароматът
                ти си.
Желание и вино.
Сега звучи като Завинаги.
В едно осъмване
                до синьото…



Скитник

Дърво –
с обърнати в небето
                корени-
е този ден. И някъде
( в прекършените клони)
блещука памет.
Или се гони
с вятъра следобеден
в следи от прилепи
душата ми...
И само в стенописа блед
на изоставена
и глуха
църква
светът е съхранил
и светлина
от теб.
В светулки от звезди.
По мръкнало.
Един монах,
затоплил цветовете
със опакото на душата си,
ще чака
в мен и в теб
да светне.
За да изстърже светлината...
И привечер
ще прати сам
щурецът в мене-
без компания.
Ще го нахраня  с капка мед,
оставена от твоите длани.
И с капка вино
(от очите ми изпита)
ще продължи във тебе
да се скита…



Аскет

Като в безлюдна църква
дните си отеква.
А в стъпките му
Лудият се блещи.
Наоколо
поникнал троскот
е завързал
лицето му.
В последните искри
от свещите.

Иконата е сякаш птица.
Сънувала да отлети .
В сърцето .
Или към езерата време.
На вечерните му зеници.
Там есента е само минало.
В очи на ято
закъснели жерави.
А той
сред ятото живее-
в забравените мигове
на синьото.
Където лъчът слънчев
                се стопява
в капчука самота.
До чашата море от зима,
останала
         след любовта…



Признание

Нощем
закачалката на дните ми
(препълнена с амбиция,
себедоказване,съмнение в другия,
неочаквани обрати,
умора...)
                нощем
не издържа тежестта
на дневното тяло.
И тогава
дните ми
се строполяват
в мене
Необлечени.
Зъзнещи в мъглите
на желанието ми
за щастие...

На ръба на утрото,
където свършва нощта
от теб.
Или на границата(на разсъмналата ми
наивност).
Обличам слепешком
дните си от Вчера
с цветовете
на любовта,
недочакали
Утре...
                На ръба на времето,
където започва
Самотата.
Без теб...




Знахар

Капят
сякаш безсъния
от клепачите.
А душата ми
търси лечител.
В някаква стара картина
край Гела
църква събира
небесни мъниста.
И е толкова светла
поляната в нея,
очертала дъга
от зеленото лято…
 А в душата ми
стене клепало.И сякаш
е звук от плача
на забравена ракла.
Там куцука
(един просяк
сред птиците) -
наранената ми надежда.
Или преливам от нея
в жълтурчета
спомени
за предишна нежност.

Не ми завиждайте.
Нали и в мен
за думите ще дойдат
(нечии прелати).
Една кошута ще събудя
от сърцето
този ден.
А тя в съня на друг
знахар ще ми изпрати...



История с луна

Там
лодките били
понякога
и плаващите устни
от
влюбения поглед
на жена...

Небето
я изпращало
в следобеди.
По
зимните си
бели
стъпала.

Рибарите ридаели
от радост-
русалка
срещнали
                сама
в морето си…
Сред
плаващия поглед
от водата -
по влюбените устни
на жена...
Луната пеела тогава.
В кръга
от лодки.
И мъже.
Една
неделно-синя
песен.
За старо
корабно въже.




Автобиографично

Навярно
още съм дете. Играех си
(довчера)
със къдрици време.
И никой съм.
Осъмнал в никой...
Подскачам бос
в лицето на повехнала поема.

Насън
до думите лежа-
сред сянката си земна.
И чакам слънчевия гръб
(заровил чуждо име)
до мене да забрави ден.
И в рима да подремне.

Такава зима –
няма лик.
Ни дреха.
Ни лице от кожа.
Случайният щурец
у мен
в окото на следобед
гложди.

А хълма
или е змия.
Или гърбица
нощем.
В която дневни ветрове
пред този свят
се пощят...

И сякаш вече е сгоден-
кълвачът мой,
подпийнал леко,
чете през поглед
на Роден
романите на Скот и Еко...

Щом пиша,значи съм спасен.
(така твърди Неруда...)
римуващото същество
у мен
понякога се прави будно.
Тогава щъркелът
(облякъл фрак)
назаем от небето,
куцука
във следа от теб.
И ми търси
сърцето...



Такава те обикнах...

Расте на утрото.
И стрехите повива
лъчът събуден,
                сънен.
Раззеленил
смеха от очите ти.
Докосва
              в стих
от топло тяло
повяхналото цвете
в мен
душата..

Расте над утрото...
Или стрехите
заспиват
в тази светлина.
Лъчът,
събуден от очите ти,
пониква в дъжд.
                Или дъга.

И само есента
от парка ми,
разсипала палитрата
                с листата,
надниква боязливо
в шарките,
оставени след теб.
От вечерта.


Такава те обикнах...
Вечерна.
Дочакал те до своя праг.
А в утрото растеше
                Вечност -
с най-приказния листопад...



Такава те обикнах -
             в себе си .
Забравил стих
от чужди  дни.
Едно поточе
в мене тича.
Със него
ще погаля
утре
зеленото
       на твоите
               очи.



Хроно

Вторачени               
в годишните си кръгове.
Така обраснали-
                в говорене.
С употребени навици.
С понятия за нещо станало.
Или във другия
вторачени.
Забравени,заключени.
От дните си.
(С понятия за нещо сторено...)

Замръзналото езеро
до другия.
В което се страхуваме
да стъпим.
И доживот го обикаляме.

А ниско,
в долния етаж
на времето,
пустинята си носим цяла.
Пустинята-
                силиций,
                кварц
                ...и минало.
Като отложена възможност
за възкръсване.
Или -
като мълчанието в себе си.
От пясъка...




                2               

Часовникът бе моята основа.
Часовникът от пясък.
И олово.
Часовникът се счупи.
И отново
опръсканото с пясък
време
бе спряло пътят ми
из вените.
Или събуждането в мене.
               
                3
...Удавникът потъваше.
Тържествен.
Загърбил песните за себе си.
Посоката не беше от значение.
Мехурчетата вяра
от лицето му
поемаха нагоре,
спрели време.
Във всичко земно.
И естествено.
Удавникът потъваше.
без песни.
Единствено със сянката
във вените.
Лежеше небосвода му
тъждествен.
На дъното
на срязаните думи...
 


                4
До късно в мен
удавникът потъваше.
Към себе си.
В напуканите сипеи
на словото.
С часовникът, изпуснал време.
В следи от пясък.
В стъпки от олово.

              5
Удавникът потъваше
наоколо.
И всичко бе отворено
отгоре.
Дори смъртта остана
неудавена.
Опита се да гледа
от стрелките.
В следите памет.
И умора…




Съблечен...
               
Съблечен ли е спал 
светът
през тази нощ
дъждовна.
На утрото е сив,сърдит.
Изпълнен със олово.
Една от времето
река,
един от времето
отблясък
напомнят за една жена.
И че животът ми
                е пясък…

А утрото спи
в синкав хълм.
Накацано от сенки.
Нощта от градския салкъм
отцежда птичи трели.

Поточето е пъпна връв,
завила моите пръсти.
До утре ще порасне в мен.
И в дъно ще ме кръсти.

Съблечен ли е спал светът
в поточето надежда…
До другият му бряг
                Жена
пътека  ми подрежда.


П.С.

На дните прелетните птици
(накацали по календара)
усещам в твоите зеници
като молитва за пощада.
Навсякъде ръми в ръждиво.
След този глад за листи.
Над листопада свети
в сиво
една ръкойка мисли...




Акварел


Зад небесната стена
Луната сякаш
е изтървала въжетата.
И като самоубиец
безмълвно полита надолу…
в света,
 заразен от  натрапчива мания
                за вечност.
Прокапва време
от забравения кран
върху клюнове на птици.
                И покриви.

Край тънката завеса
време
нощта режисира
полети.
Пише с пръсти
от вятър.
В гнездата
на птици.
И хора.
А те, забравили
че Утре е  вечност-
зимуват
в сън
за криле
       и зеници…

....
Сред сухата черупка на нощта
сънят разгражда
своята първичност.
Тогава от ръцете ми
се свличат
пера на уморени птици.
И  долитам
отново… отново ,
кръг след кръг.
До своето си рамо съблечен.
Закърняват крилете от страх.
На хвърлей-смърт
до браздата на нечия
                Вечност.

До безликия храм на Времето
и сърцето е спряло
съня си.
В сухота от угаснало лято.
Или в синора
есен край дните ми.
Уморено иконите гледат.
От очите на пролетни
гълъби.
Сякаш църква наднича
у мен.
Със надежда за вятър
във вените.
....
Уличната сянка е издута
като кожа на възпален клепач.
Сгърчено от хлад
/ под линията на транспаранта/
              долазва очакването
за светлина.
От нея съблечено
            потъва
                острието на утрото
                между телата ни.
Безкръвно се спуска.

И прегръдката се превръща в кръг…
Неказано

Неказаното
съществува в мен-
заменя късните мечти.
А нощта ми –
                с болна кръв.
Събира кръстове…
               останалото в дните.
Или
      отминалите през душата
                земетръси…
Не се сърди,
                че нямам улица,
в която нощем
да заключа
твоето име.
А
утро,
след което
тишината в нас
              възкръсва.
Толкова ранима…

С деня си
в милосърдието шепна,
останало от двете ти ръце,
една поникнала
във мене
клетва,
           че е магия
да те обожава
разсъненото есенно сърце.



 
Нощни графити и етюди на разсъмване
         
Очаквам… страшен дъжд да падне.
Лицето ми да напои.
Живях от залези. До залези.
За теб живях. От всеки стих…
Наоколо от сянката на времето
растеше във очите
тишината,
навлякла
люспите от ехото
на вечерния листопад.
Днес нямам огън
за сърцето си.
От студ
душата ми прегърбена
сънува
щастие
отнесено
в забравени отдавна есени.
…Навярно стар съм за надеждата-
измислица на оптимистите.
Последен коловоз  си търся -
встрани от вятърните мелници…

                2
Виж размитите стъпки на дъжда
по стъклата, мила.
Те са
частиците очакване,
които
заселили в душите си,
внезапно откъсваме.
…Или викът на детската ръка
от нас оставена,
застинала в порива на капките
по прозореца.
Не ме е страх, когато те погледна.
Не ме е страх, когато те обичам.
Страхувам се от тази
дъждовна пелена.
Набъбнала, настръхнала в очите ни.
Страхувам се от тази
невидима стена,вкоренила мрак.
В гласовете ни.
От опита
да изпълзим
невредими.
И двамата.
Изпод тънката мрежа на самотата си.
Всъщност
страха,самотата, стената-
не са ли едно
скучно начало.
На потъване…
   
                3

Лятото бе с влажна кожа. Помня,
разхождаше се
по небцето
и дъха ми
дива
жаждата.
Растяха скрити паяците на нощта,
повиващи гласът ти
от вятъра
с невероятните си
                меки мрежи.
И бледи падаха
в съня
една след друга
фигурите на минутите.
Как лепнеше по кожата на въздуха
нощното ти тяло…
                на разсъмване…
При първите мъгли от теб,
създаващи очертанията на деня…
Отново
ще пробуждам
нечии зеници,
ръка,
тяло,
форма,
запомняща се рима.
Или просто
топлата капка очакване,
забравена
върху стъклото
на душата ти.

                4
От нощния  дъжд…
към тялото ми спящо,
разпознавам
в твоята нежна прозрачност,
в твоето невидимо лице
крилото
             или острието,
с което съм заченат…
Тогава изричам
с дъха на гласа си…изричам
събудените думи
върху твоето тяло
                от часа,
в който
водите на мрака
се спускат по твоята талия...
до сънения хълм на жаждата ми.




Казват…

Казват – много ключове
                отвън
до сърцето си оставила.
Щом душата е одрана
                ( в ъгъла)
стават леки и излишни
думите за чужди рани.
В погледа им съхне вино.
И душата е без памет.
                Казват…
нещо в тебе щом се скъса,
а вечерната мълва
те отминава,
погледът и е до кокал
                лъснат.
И затворник твой
               остава…

Казват после,
че боляло страшно,
ако в теб
приятел се отрони.
Някак дланите ти лягат
                прашни –
в свободата на придворен.

А от много искреност
претръпнал,
в дъното им
някакъв загива…
            Искрено. И в зимния следобед
търси
на нощта си
               пристан.

Описание

Мракът
те
е
намазал
в
черно.
Сянка, изгубила
възрастта на друг.
В себе си.
Поглеждаш в тялото ми.
Разсъбличаш ветровете
в него.
А желанието да те имам
е неугасналата част от деня.
Задържам поглед.
Само ръката ми
след това
може да изведе
нощният ти дъх
до другия бряг.
Но твоят глас
е
треперещо ехо.
И
кожата сълзи
в
желание
след безмилостното разчленяване
на мисълта
за интимност…
            Изливам се в теб.
Напоявам тялото ти.
Браздите от неговия ден.
Преобличам се
в гласът ти.
Ненужните дрехи са Ден и Нощ.
Пия от тялото
на думите ти
и
прохладния кристал
на звука
от
теб – един стон отдаденост…





Петъчна молитва

Потърси ме
в някой друг-
вятър да ти бъде.
Нощното небе
                отвъд
твоите заблуди.

Потърси ме.
В нечий сън.
В чуждо име.
В песен.
Чакат дните ти
                отвън.
Да ги стопли есен…

Отвори ми.Само миг-
да копнея още…
нежен стон .
Любов от вик,
късал
лунните ти нощи.

Докосни ме…
               В сън…Едва.
Не събличай любовта ни.               
Изкъпи ме . В себе си.
Сама.
Топла.
         Тръпнеща.
                Греховна.
А когато с утринта
в друго тяло се изгубиш.
Захвърли далеч от мен
ден
от делничната суша…

Интимо

Омръзна ти, признай-
                сама да бъдеш
И мъж.И жена.
Сама – награда . И късна присъда.
Самата-пустееща вяра.И грях.
Омръзна ти,мила
                ( навярно познах… )
свободна да бъдеш -
                да напсуваш свободата.
И сила да си – ярък цвят от ден.
А всъщност…
                нежността на сянката
в луната.
Сама да си и твърдост.
И кристал най-крехък.
Един замах в безкрая на дете.
А всъщност…
                топлината от свещта ми,
поникнала сред нощното сърце.

Омръзна ти,признай-
сама да бършеш
следите на отминал ден.
А в себе си неистово
да търсиш белезници-
две топли и ласкави
мъжки ръце…




Ничия…

Навярно птица си била.
Преди до днес да се родиш.
Сънувана по нощ. Наяве –
осъмналата в мен жена.

Навярно - и вода сребриста.
В забравен , късен ручей.
Щом на поникналото цвете
в мен
даряваш ключа…

Навярно…лунната пътека,
изприпкала по водната коса.
В едно невероятно лято
родило от съня
мечта.

Била си вятър –
дом за ятото
на вярващите в теб криле.
Една сълза
от стих за лятото.
Забравена на моето лице.

Навярно огън си била…
стъклата есенна надежда
в косите
на следобедния дъжд.
Преди да се родиш.
И след това –
в ръцете на обичащия мъж…




Не

Не щеш да си “мъжко момиче”.
И никак не се шегуваш.
Родена си да обичаш.
И…май не се преструваш

че всичко е светло.
                И в рози.
Че 100 и 1 проблема
на път към себе си
                водиш.
От този свят на бездомни
родена си да обичаш.
Такава истинска. Силна.
Поднасяш сърцето си.
                С вино.
И в чувствата
                нямаш насита.

С любов подир тебе
                все тичат.
А ти не чакай! Вземи им я!
За оня що духа се вричат.
Вземи на душите им
                синьото.
…И после избягай далече.
През девет гори
                във десета.
От ризата на мълвата облечена.
С надежда във дух...
                за последно.
Дълбоко, до дъно
                върви в мен .
Да къпят очите ми утро.
С такава любов накажи ме-
резка от сърцето на луда…

                -----------