Не зная, Пролет…Днес не зная…
дали натам съм се запътил –
след върволицата на дните ,
през пътищата суха зима…
Дали изтичам с тях – не зная…
Дали съм дяволът, прелял
във друг от земната лукавост,
затулил кладенците жито,
обърнал нощвите със мляно…
Дъли съм в някой сън, през който
тъй светло и безшумно се разпада
остатъкът от моя свят…не зная.
Кервани от осъдени слепци –
пресичат дните, в мене преболели.
Като последен лъч блести
на болката коравата постеля…
Преди да разбера накрая,
че никой в мен не е потеглял.
Че раните затискам. С нови рани.
А пътят е осъмнал въглен.
И сякаш топли сивите недели…
далече в твоя ден, от век осъден…
далече в моя – свещ горяло време.
Не зная, мила…Днес не зная…
Дъга са думите, кервани
застинали в ръба от восък.
И в сянката на спрял часовник
се стичат точно помежду ни –
една стена убити полети.
А после – нова…
Нова…
Нова…
Мефисто
© Copyright: Пламен Парнарев, 2010
Свидетельство о публикации №110043002666
Свидетельство о публикации №110043002666
Рецензии