/по Иван Овчаров/
…А така ми е още
необяснимо. И влюбено.
Сам на себе си вятър,
по ризата в облака втурнал се.
Сеновал или стряха, белязана в тъмното.
И сълза, като в сън оживяла на пътя.
Като мост се изгърбих.
А напират по него годините.
Близък никой не срещнах
да погледне. И пита за синьото.
Нека бог да ме съди –
още в пътя неделен живея.
И на птицата в себе си
вечер говоря последен…
Там, навярно в кръвта ми, живее морето.
И напомня тръпчиво за тебе.
И пари проклетото…
Но не мога да бъда
на прибоя вечерен вълната.
Да премина на пръсти съня.
И потъна във тялото…
П.С.
Ще се влюбиш до болка. В жена си.
В тази бяла и глуха тъждественост
на семейния зимен антракт
има нещо добро и естествено.
Нещо дяволско, земно. И песенно.
Всеки път щом завоят напомни
ежедневния делничен такт…
четене на сънища
© Copyright: Пламен Парнарев, 2010
Свидетельство о публикации №110022805871
Свидетельство о публикации №110022805871
Рецензии