Пазя спомен за тебе, любима…Сега,
уморен от дългото нощно скитане.
Как безгрижно живее отвън
любовта ми. И налива мечтите
в ръждивото сито…
Като лист аз те следвах
по пътя до тук.
Прелетял през отдавна напуснати сенки.
След онази, угаснала в бяло следа,
дето ражда у мен
есента в стиховете…
А очите ти – слепи. И ръцете ти – студ…
до заровени дни посинели.
Аз насън и наяве живеех, но в пътя
бях забравил лицето на времето.
Все по-слабо копнее у мене кръвта
да е жива. На светло…по вятъра.
Тази есенно-късна самотна дъга
ми напомня за тебе. И лятото.
По водата ли писах, или в каменен праг
бях заровил душите на думите.
Само помня за миг ( този вик отлетял…) -
там, в очите ти някак осъмнах.
Все по- тиха и светла живее - в следа…
тази съботна наша раздяла.
А гласът и ме вика, побелял на снега.
От окото на нощен семафор.
случайни графити от историята на едно заболяване
© Copyright: Пламен Парнарев, 2010
Свидетельство о публикации №110022502830
Свидетельство о публикации №110022502830
Рецензии