Есенно е. Дядо пак седнал под асмата.
Циганското лято кацнало в очите му.
Две кокошчици си спорят с тишината
и отекват някъде сълзите на върбите.
Някакво дете е спряло до чешмата.
Тъжно се усмихват керемидите на селото.
По ръцете му прозрачна стича се водата.
Пътя към завръщането пак поела съм.
Портата е друга. Вече съм го казвала.
И цветята във градината са променени.
Сърцето ми е извор, спомен и носталгия,
а геранът в двора свил се е и дреме.
Баба във престилката събрала круши,
крета с нейната усмивчица приведена,
сякаш ей сега ще ги остави и ме гушне
с прегръдката, която беше за последно.
Само че сама си сплитам днеска плитките
и се чувствам все едно изгубено петаче.
Отлетяло село. Виждам го във ято птици.
Онемяла съм. И много тихо ми се плаче.
Отлетяло село
© Copyright: Ани Монева, 2009
Свидетельство о публикации №109092005183
Свидетельство о публикации №109092005183
Рецензии
онемях и аз...и заплаках...
може би...най-прекрасният ти стих, най-стойностният...
истинска Поезия...мила Ани, с обич.
Мария Магдалена Костадинова 20.09.2009 19:18 • Заявить о нарушении
може би...най-прекрасният ти стих, най-стойностният...
истинска Поезия...мила Ани, с обич.
Мария Магдалена Костадинова 20.09.2009 19:18 • Заявить о нарушении