Сонет

С уханен цвят ни розата дарява
– красивата й мощ така живее,
и няма да умре, ще продължава
в издънка млада споменът за нея.
Но самовлюбен в свойта красота
се храниш ти от пламъка й жив,
и сам свой враг, превръщаш в нищета
богатството й, зъл, немилостив.
Ти в този свят изкусно украшение
вестиш нетрайност пролетна, събрал
в един зародиш гроб и продължение
скъперник и разсипник в равен дял.

Така печелиш гибел в този свят,
за него лаком ще дочакаш глад.


SONNET I
Shakespeare

From fairest creatures we desire increase,
That thereby beauty`s rose might never die,
But as the riper should by time decease,
His tender heir might bear his memory:
But thou, contracted to thine own bright eyes,
Feed`st thy light`st flame with self-substantial fuel,
Making a famine where abundance lies,
Thyself thy foe, to thy sweet self too cruel.
Thou that art now the world`s fresh ornament
And only herald to the gaudy spring,
Within thine own bud buriest thy content
And, tender churl, makest waste in niggarding.

Pity the world, or else this glutton be,
To eat the world`s due, by the grave and thee.