Липсите не носят свобода

                „(Свободата в себе си прегръщам...)
                ...
                Някъде...след два. Между нощта. И утрото.
                Пътищата се завръщат.”
                П. Парнарев




А аз не съм свободна,
навярно никога не съм била.
Една тъга в очите ми като пробойна
завързва ме на възел и ми пречи да летя.

Дори след оня час, към два,
не виждам път и пак не тръгвам,
прекосявам се хей тъй, съвсем сама,
с надеждата да се открия, за да не осъмна.

Въртя се в кръг, не се намирам,
отдавна вече в мене не е същото.
От предателства, които все откривам,
просторът ми надвесен е над мен намръщено.

Тогава спирам да го гледам
и стълби към звездите не строя.
Не намирам нищо, което да последвам,
защото тегли ме със твърдост цялата земя.

Смирявам се и в утринта,
която зениците ми с лъч погалва.
Притисната от търсене на път в нощта,
денят отново в липси несвободна ме заварва.