пътуване

Там, може би в началото,
където
реката е една сребриста нишка,
едва наболи са тревите. А дните
бързат. И потичат.
Надолу. В пътища и сенки.
Където летните ливади
отпиват жадно от безкрая
в зеленото лице на мрака.
(Как свети нощното им тяло…)


Там, може би, където
потапят своите езици
на всичките посоки
ветровете
в онези потъмнели стрехи. И някак
пролетното цвете
с прашеца им прескача.
В лятото.
В горещите му хълбоци потъва.
И там опложда синевата…

Навярно там започвам да прохождам.
(От сламки и от кал е в мен човека…)
Събира дни. И напосока
през нощите във себе си потегля…
А пътят е нахранил ветровете.
С очите на изгубените птици.
С гнездата им разнищени, с тревите.
И пясъка от сухите корита.


.....

Там. Някъде. В началото,
където
реката е била сребриста нишка,
едва поникнали – тревите.
И нощем е цъфтяла вишна…
Там, обич , с теб сме се разминали.
Две сенки – бъдеще …и минало.