Не се научих
никога да тръгвам,
когато залезът вещае нощ
и първата звезда нащърбено
светлее някъде,
и се забива във небето като нож.
Не се научих
никога да тръгвам,
когато блъскаше дъжда в стъклата,
а вечерта – пореден съдник
без милост
скърцаше по края на мечтата.
Не се научих
никога да тръгвам,
когато виждах празно във очите
и бялото във всички орбити
е само кърваво
като забит пирон във дните.
Не се научих
никога да тръгвам,
когато можех само да прощавам
и ослепявах, без да виждам
пътеката за връщане,
там, където можела съм да оставам.
По средата
© Copyright: Ани Монева, 2009
Свидетельство о публикации №109051706900
Свидетельство о публикации №109051706900
Рецензии
но поезия можеш да пишеш...и то каква!
прекрасни стихове твориш, мила Ани.
с много обич, за теб.
Мария Магдалена Костадинова 22.05.2009 16:11 • Заявить о нарушении
прекрасни стихове твориш, мила Ани.
с много обич, за теб.
Мария Магдалена Костадинова 22.05.2009 16:11 • Заявить о нарушении