На перваза си приседнала, Любов.
Премести се, да видя луната.
Не ми се говори с теб тази нощ,
прегръща ми се със самотата.
Не рисувай сърца по стъклото.
Забрави, не пристъпвай в очите.
Мълчи, нищо не питай, защото
дълго чистих след тебе следите.
Усмихваш ми се нещо – иронично.
Вратата хлопнах под носа ти.
До вчера беше толкоз лаконична,
все измерваше ме със пръста си.
Сега стоиш, броиш звездите.
Недей, отдавна съм ги преброила
и кръстих двечки на мечтите.
Не се гневи, ще станеш лилава.
Висок ти е етажа ми, да слезеш.
Чадъра си след малко ще ти дам.
Свих го, когато ти ме вземаше.
Разтварям ти го и не ме е срам.
Не съм те канила. Върви си!
Тъкмо се научих вече да мълча
и кротнах, даже и смирих се.
Вземи! По пътя си чети стиха.
Високо е, да слезеш
© Copyright: Ани Монева, 2009
Свидетельство о публикации №109050607102
Свидетельство о публикации №109050607102
Рецензии
страхотен стих...и красив и толкова тъжен...
прекрасна поетеса си, мила Ани...с обич.
Мария Магдалена Костадинова 07.05.2009 11:55 • Заявить о нарушении
прекрасна поетеса си, мила Ани...с обич.
Мария Магдалена Костадинова 07.05.2009 11:55 • Заявить о нарушении