Бабо, виж, дойдох си по съмнало,
тогава очите на дядо затворих.
А ти сякаш си ме прегърнала.
Тихо е, само аз днес ще говоря.
Няма кой да удари камбаната
и герана отдавна пресъхна.
Скърца си в мен незабравата
с аромат на градина и дъхава.
Всеки уличен камък ме пари,
тъжна изглежда черницата.
Каменни зидове, сиви огради
днес празно във мене заничат.
А на прозорците има завеси,
няма кой с ръце да ги вдигне
и толкова схлупен навесът,
още малко земята ще стигне.
Този път бравата не заяжда.
Ръждива вече старата порта
не се затваря, жално нагарча
като изпитата, зееща болка.
Чешмата отново е същата,
около нея само пъстри лалета.
Погледна ли, обич завръща се
по спомен от детска пътека.
След една година
© Copyright: Ани Монева, 2009
Свидетельство о публикации №109042704973
Свидетельство о публикации №109042704973
Рецензии
тези твои стихове...карат сърцето ми и душата ми да плачат...
силна и красива поезия твориш, мила Ани...с обич.
Мария Магдалена Костадинова 29.04.2009 16:21 • Заявить о нарушении
силна и красива поезия твориш, мила Ани...с обич.
Мария Магдалена Костадинова 29.04.2009 16:21 • Заявить о нарушении