Всяка нощ с топли устни
разравям сънят ти…не спирам.
Разпусни си косите, любима,
за да слезе реката по тях.
И деня да ми носи името.
С още млада и силна вода.
С още пролет след зимата…
В теб са белите дни,
като забравени хапки от нафора.
Цяла вечност преспали честити.
До слънцето.
Там…забравили времето.
Далечни. И ситни. Еднакви.
Сякаш дъски от оградата вечна
изтръгнати…
Там са белите дни…
В тях ще скрия мига си
откраднато щастие,
непотребните никому
стрехи от болка и пътища;
думи - погледи,
окъсняло в сърцето причастие.
В тази ракла без дъно
и тежки ключове…
А лицето ми,
излежало своята зимна присъда,
ще заскита напролет отново. По вятъра.
Нейде там – между ръба на снега и ручея.
Нейде там… Между бялото. И безкрая.
спомен от една картина
© Copyright: Пламен Парнарев, 2009
Свидетельство о публикации №109042503079
Свидетельство о публикации №109042503079
Рецензии