На този, който ме чака...

Перевод на болгарский язык Красимир Дяков




Аз седя, не запалвам свещите.

Тихо пия чай студен, с жасмин...

Ще приближиш ...и ще ми докоснеш плещите...

Нещо прошепваш почти неуловимо.

 

Защо не искаш да ти кажа:"Върви!" ?!

Защо си с мене времето губиш?

Не си ми притрябвал! Прости ми, прости!

Зная, че в мене, много си влюбен...

 

Знам, че целуваш моите пръсти,

когато домът ми в залез замре.

Знам, че среднощ, тъмнината е гъста,

а ти ме милваш, като уморено дете.

 

Ти си добър! Може би най-добрият!

Ти търпелив си, и нежен, и свят!

Смехът ти, безгрижен, щастливо се вие

и очите на ангел, над мене, днес бдят!

 

Никога не попита къде съм била.

Никога ,за нищо, "не съм яла боя"...

Аз съм ти чужда, но съм твоя жена,

аз съм любима, и не само твоя...

 

Толкова кротък защо си роден?!

С обичта си защо точно мене дари?!

Знаеш добре, че не си ти за мен

и ще ти счупя всички мечти!

 

Аз ще си тръгна, щом слънце изгрее!

Аз ще си тръгна! Напразно не чакай!

Това беше всичко! А огнището тлее...

Ти викаш подире ми: Малко почакай!

 

Почакай! Къде тръгна ти?!

На двора, виж, още не се е и съмнало!

Млъкна...и в мене впрял си очи...

Не чълчи!!! Вече ми писна напълно...

 

Чужди си станахме...Мина година...

Нямаме срещи...Не си и звъним...

На масата пак е чаят с жасмина,

отново се вие от цигарата дим...

 

Аз съм сама...Така си живея...

По друга, зная, и ти не си плакал...

Колко обичаше, когато се смеех...

Ти си единствен, който ме чака!

 

Обичаше Шекспир да рецитираш.

В ранното утро вареше кафе.

Обичаше всичко, което допирах

и пазеше моят смях на дете.

 

За моето безсъние не си ми придирял.

Само въздишаше, че по нощите изтичам.

Защо ме остави?! Защо не ме спира?!

Разбираше, знаеше, че теб не обичам!

 

Вчера отнова при теб се отбих...

Отвори вратата: Ей-брей, че се съмна!!!

Влизай, де! Чаках те...-Роди ли се стих?!

Мене си чакал, отново, натъмно?!

 

-Пълна е мивката...Виж, извини...

Чаят се свърши...Кафенце не искаш ли?!

-Кафенце ли? Не! Добре-Остави...

Взех ти цигари...От твоите...Истински...

 

Засмя се...-Помниш!-тихо изричаш...

Само, че вече отдавна не пуша...

Наистина ли никога не си ме обичала?!

-Ти си го знаеше...Но вечно не слушаш...

 

-Отново със Шекспир ли искаш да тръгна?!

-Късно е вече! Утре от седем...

-Само таз вечер...-Утре си тръгвам!

-Ама за дълго ли?!- Не! За...съвсем!

 

-Тази нощ само ми в дар поднеси!

Колко си нужна, смятам, разбираш?!

Колко си бърза...от мен бягаш ти...

Друг мъж ли имаш?!-Не, не намирам...

 

-Хайде оставай! Дълго те чаках...

Толкова тъжно недей да ме гледаш!

Цяла трепериш! Егати глупака съм...

Сега ще си стопля момичето ледено...

 

Ти гря ръцете ми в хладна постеля.

Целува краката ми като побъркан...

Сякаш, че никога не сме се разделяли...

Сякаш, че утре няма да тръгна...

 

Слънцето, през прозореца, отдавна потрепна.

-Къде, бе?! Виж, още не се е разсъмнало...

-Всичко се свърши!-тихо прошепнах

и после избягах...като тогава...напълно...

 

Само едно е ясно напълно:

Защо сме все тия?!-ума си напрягам.

Ти вечно чакаш...отново натъмно...

След толко години...аз вечно бягам...