нощем...

                по Надежда Радулова

Нощем ,               
когато
розите ухаят на метафори
и дори «вечната пирамида на живота»
се превръща в триъгълник,
притварям очи
и се виждам-
гол, голеничък
пред Хълма .
Забравил съм вече
гласа си.
От струните-само гъргорене.
Наоколо-дъх на повърнато;
завист и ярост,притворени
в сутерена на нищетата.
                Наоколо-
засипани с думи пространства.
Дори светлината съсирена…
в дума от някой забравен.
Закърпил съм нейде
след нея навярно
и част от душата си.
Спокойно да  преговаря
словата за ново прераждане
в кварталните спирки
на тялото...Нощем,
когато гълъбите на тавана
блудстват със свободата си,
надеждата,че и Смъртта
все някога ще свърши,
припламва като тяло на светулка
от мрака...
Нощем кръвта ми се вслушва
в шепота по тялото или
нощем пълнолунията разраждат сънища               
след поредната отминала връзка.

Нощем следите от деня
рисуват скрити в съня ми зелени пътеки
към очите ти…
Или нощем
птиците на надеждата
край болничното легло
утоляват жаждата си само
в дланите
на изоставено от родителите си дете…
               
Нощем котките се любят по покривите,
а болните от рак
потъват в ада на болките си
и Смъртта шета като добра самарянка.
Нощем любовта
                е самотната продавачка
                на чувства…
Нощем
покълналите през деня цветове на дъгата
повиват листа и треви ,
сякаш в приказен сън.
И само светулките бдят в него,
разсъблекли светлината от телцата си…

П.С. А утре дъщеря ми
        ще хвърли в морето на сините си очи
        спасителния пояс на усмивката .
        Ще ме целуне за събуждане,
        уловила слънцето с косите си.

        И денят няма да потъне...