русалка

                “Не биваше да остарявам.
                Минах се.”
                Георги Константинов
На пъпа на залива,
където лятото гори като факла.
И бялото гърло на дюните
е сухо,
       трепти маранята.
В кенарена кърпа от облак.
А смокът е мълния
насред лицето на пътя.
…Ухае женската мишница
на треви
от лъчите.
И кой ли там,
сякаш избранник,
                пладнува…

Отнякъде Господ
търпеливо чака
да вземе на думите лихвата.
(Ала езичник е,боже,душата ми –
дали защото не плаща данък
само за езика си…или чака
все някога да се оягни
посред две празни недели.
Та после да върне
назаем взетото тяло…)

На пъпа на залива,
където лятото гори като факла.
И бялото тяло на вълнолома е сухо.
Ухае женската гръд .
На треви и желания.
И отдавна пастирът на облаци
в нея пладнува…

….

Една русалка от брега.
Една жена от сенки.
Прегърна моята душа.
(“не биваше да остарявам”…)
Една русалка от брега.
Една жена от лято.
Родена в тъмнината на света
(или в око на дявол).
Напусна утринната тишина.
И в моята душа потъна…