четири сонета за любовта

Оставяхме
все по - дълбоко
себе си
(отливките
на своите
стъпки)
в снега
от вчера недокоснат.
И се разтваряхме
по-бели с теб,
любов.
И по- нежни.
На утрото
пресипнало
в пъртината.
Или в копнежите си нощем...
Оставахме
все по-дълбоко
в себе си.

*

Сега -
на пътя от средата,
сред върволицата на дните,
опитвам да затисна
с думи
пролуките си
отлетяло време.
От сиви дни.
От празни вечери...
Опитвам
да затисна
мрака в тялото
с лице
от твоите
светли стихове.
Навярно с тях
безумно
и тъй чисто -
като дете
във себе си
надниквам.
Преди да разбера,
че всъщност
пролуките
са моята изтекла вярност.
Че няма никой
в мен.
И никой в моя сън
не е потеглял...
А пътят
е едно
безкрайно минало -
от моята ръка
до твоята.
Нататък - бяло... Стъпки в зимата.

Преди да разбера,
че аз
от твоя сън
и ти - от моя
сме двете неразтворени крила
на оцеляла в думите ни
птица...

*

В дъга
от сняг,
копнеж
и безтегловност
пропадам в тебе -
толкова дълбока
и бляскава
обратна нереалност,
където
всичко, всичко
изживяно
разтваря се -
в нектар от цвете,
стих. И песен...
Оставам.Някъде. В небето.
С трохи от твоето
се храня.
За да полита
в мен
детето -
Или, навярно,
да пропада
в зърно от сън,
от есенна пшеница.
В коса от ручей.
В очи на късна птица.
Навярно -
като лице от вятъра
до твоето
да се докосва
вечер...

*

На ръба на страха -
там,
където
сянката
на пясъчния часовник
пресича
лицата ни
с теб -
на тъмна
и светла половина...
Там -
на границата на деня си.
(Или на границата
на тревата с камъка).
Опитвам
да науча
за твоите стъпки,
преминали преди мен -
в дъжд без капки.
В безводна река...Т ам,
където мрака
е топката време,
която търкалям
по ръба на думата си.
И не зная
кого ще продължи
тялото ти
да извайва
в лъчезарния мрак на нощта
след теб.
Или в ръцете на вятъра
от мен останал...